Борислав Янаков беше специален гост в студиото на „Неформално с Георги Петков“.
Носителят на Световната купа по самбо от надпреварата до 58 кг. в Нови Сад, сподели подробности за скорошния си успех, за емоциите и премеждията, които е срещнал по пътя си към бленуваното отличие.
Янаков се върна назад в кариерата си и си спомни с усмивка на лице за годините в джудото и самбото, преди да стане пример за подражание на децата в клуба, в който е треньор вече повече от 10 години – „Шун джудо“.
„Няма случай, без значение дали е за мен или заради някой друг, в който да чуя химна и да не настръхна целият. Ушите ми се подострят. Нещо страшно! Така беше и сега. Невероятно усещане, което пожелавам на всеки да изпита. Не се славя като най-чувствителния човек, но когато химнът свърши, очите ми бяха пълни…
Никога не съм пазил режими. Ям най-гадните работи – майонеза, бургери, пия кола, много я обичам. Но тренирам здраво! До припадане. Не мога и на 20 години да се ограничавам, и когато стана на 50 пак. А кога ще живея? Заради Ивайло Иванов бях станал вегетарианец. Свалях лесно килата, а и не ми избяга много силата. Чувствах се много добре“, сподели Янаков.
Чуйте какво още каза той за спортния си път, в първата част от нашия разговор.
Във втората пък самият той напълни очите ни със сълзи, като сподели малко известни факти от личния си живот и една удивителна житейска история. Включваща чичо Сашо и леля Нели. Които завинаги оставят следа в съзнанието и сърцето му.
„Не съм от богато семейство. Работил съм по строежи, в автокъщи, нощна охрана съм бил – каквото е било необходимо. Но през това време учех, а и тренирах всеки ден. Или искаш нещо да направиш или не. Гърбеха ме постоянно. Какви ли не неща съм правил. Цял живот съм се справял сам. Майка ми и баща ми и на бала не успяха да дойдат. А някакви хора ми обясняват за спортистите, че ни е лесно…
Живеех в залата! Година и половина спях нощем там! Спирах СОТ-а, влизах в стаята за масажи и на едно легло там спях. Нощем тренирах, понякога. В зала „Олимпиада“, в Пловдив.
Имам едно мото в моя живот: „Никога не се отказвай!“. Никога не се предавам. За нищо на света!
Бяхме създали приложение и фондация, за подпомагане на хората, които са в нужда. В повечето случаи хората търсеха пари. Мислех си, че за нещо подобно става дума, при поредното обаждане един ден. Беше една жена. Тя ми каза, че е на 85 години. Че мъжът ѝ е с множествена склероза и е в инвалидна количка. И на нея ѝ трябваше някой, който… да вдига съпруга ѝ и да го поставя в количката. За да могат да излязат навън, в парка… Веднага отидох. На същия ден и час! Ходих много пъти. Често бях при тях. Научих много и ми помогнаха. Те на мен, а не аз на тях. После разбрах, че той е починал. Бях на погребението, а тя все повтаряше: „Какво ще правя сега, без моето момче…“. Отидох да помогна на тях, но всъщност те помогнаха на мен. Както казваше чичо Сашо: „Вълшебно“… Никога няма да забравя любовта между тях. Те бяха като деца.
Запомнете – това, което правите, ви определя като хора. А не това, което казвате. Да правиш добро е най-хубавото нещо на света!“, каза гостът ни. Всичко това – във втората част от нашия разговор с невероятното бойно сърце Борислав Янаков!
Leave a reply